PATTERNS
Всяко осъзнаване поражда на фино енергийно ниво поредица от процеси, които се предават към останалите нива, на които съществото ни се разгръща - физическо, ментално, емоционално, духовно, каузално, етерно и т.н. Намирайки се в нестихващия поток от информация, новини, реклами, смтимули, с които външният свят ни залива, е много лесно да започнем да губим връзката с нас самите, до степен, в която животът ни постепенно започва да губи от очарованието, пъстротата, дълбочината, вкуса си, превръщайки се в едно просто механично съществуване, което освен неспирно гонене на срокове, главоболие, ненужен стрес и тежки емоции, ни предлага и богат асортимент от миражи, с които да притъпим, ако не напълно, то поне за дълго повика на душата ни към разгръщане и осъществяване. Нужно е да си припомним, че във всеки един момент можем да "преобърнем играта".
Patterns е проект, който те приканва да спреш за миг, там където си и бавно и блажено да вдишаш себе си, замисляйки се върху нещата, които забелязваш, че се повтарят в живота ти като модели, случки, уроци, опитности. Да се свържеш с тях с благодарност и усмивка, приемайки светлината и тъмнината в тях като семе, от което може да се роди нещо безценно и съкровено истинско. Да погледнеш на тях под нов ъгъл, внасяйки свеж творчески дух и увереност, че всички парченца от пъзела се нареждат великолепно, превръщайки личната ти мозайка в шедьовър, а хоризонтът пред теб -
отворен за още повече вълшебства и неподозирани съкровища.
P.S: Специални благодарности към всеки един, който отдели от времето и енергията си, гмуркайки се в процеса и споделяйки частица от себе си. Надявам се един ден да ви събера на едно място и да се запознаете. Усещам, че би се родило нещо наистина красиво, защото всеки един от вас е наистина изключителен.
Влюбваш се в проблясващите частици на другия, за да ги откриеш в теб самия.
THE BOSS
"Не знам доколко отговорът ще се впише в темата, но съм забелязала, че имам моделът да бягам от драмите и его-сблъсъците, защото предпочитам да има мир и ако трябва да отстъпя, отколкото да водя словесни битки и да затормозявам невроните си излишно. Понякога другият изобщо не е в състояние да ни чуе, затова в такива случаи тихо и кротко се оттеглям от бойното поле, оставяйки въздухът да олекне и всеки да се върне на себе си. Често са ме наричали мекушава и слаба, защото уж не защитавам "своето", но аз за себе си смятам, че съм просто войн на мира. Обичам да се връщам към един цитат: Не позволявай на другите да те въвличат в техните бури, привлечи ги в твоя покой."
Каквото и да правиш цял ден, винаги се връщаш дори за малко там, откъдето си дошъл.
Когато научим сърцето си да освобождава хората, приютени в него, със същата отвореност и лекота, с която сме ги приели, осъзнаваме, че сме свободни и ние.
"Всеки път когато се отнасяш със страховете си като към бумеранг, накрая просто усещаш силата на обратната възвращаемост. Ако обаче избереш да задържиш и разгледаш формата на този бумеранг ще откриеш, че абсолютно всички тези страхове са просто неинкорпоринани у теб твои същности. Не съществува нищо излишно у нас, от което трябва да се освободим хирургически. Нужно е само припознаване на собственото в онова, което ни се струва ужасяващо - там именно е скритата от светлината част на сърцето ни. Ние най-много се отъждествяваме с онова, от което всъщност най-силно се боим. Огледалото, което отразява и без светлина..."
Ако заспиваш всяка нощ с една и съща мисъл и се събуждаш с нея, това става животът ти.
,,Искам сигурност" и ,,Искам свобода" е конфликтът, проиграващ се най-често в любовта. Отстъпи встрани и ще бъдеш всмукан назад във времето, за да видиш същото у майка си и баща си още преди да се родиш. Отстъпи отново и ще попаднеш още по-далеч: при бабите и дядовците. Носим не само конфликтът на собствения си пол. Носим и двете линии.
Не знам дали е хубаво или лошо, но винаги, като се замисля дълбоко, философски по някой въпрос и започвам да си играя с брадата си. Превръща се в навик, който се повтаря всеки път. Сякаш това, което искам да хвана чрез съзнанието си е неуловимо и се изплъзва тъкмо преди да го хвана, точно като брадата.
"Мисля си, че може би ако не гледахме толкова в света на другите, как са се стекли нещата при тях... как са постигнали, това което са постигнали ... как се е случило да допуснат грешките си и провалите си... Животът би бил далеч по-лек и дори още по-вълнуващ. Ако не ходим с тежка раница пълна с "уроци от чужди грешки" ще ни остане само да се доверяваме на вътрешния си глас, защото ще го чуваме силно и ясно, а точно така се живее живот в най-очарователната му форма.
Именно това е, което Вселената така търпеливо ми показва. Често когато много искам нещо и душата ми гори в желание и свети от ентусиазъм, аз сама угасявам пламъка си. В желанието си "Да го постигна! Да стане!Сега!"... се впускам в изтощителни опити да поема всичкия опит на тези преди мен, нагърбвам се с тежка и уж полезна информация, която малко по малко замъглява и изкривява представата ми за това, което в началото така ярко съм усетила и пожелала. A животът всеки път сякаш изчаква търпеливо да дойде моментът, в който спирам да плувам срещу течението му и се отпускам доверчиво по него. Отпускам се в собствения си ритъм и усещане тук и сега... И се случва :)
Сякаш животът ми показва, че никой по-добре от мен няма да разпознае моята посока или пътят към моето щастие и удовлетворение. И само следването на собствените ми импулси ще ме води там всеки път.
Казва ми да спра да се подготвям за мечтите си, а да започна да ги живея ~"
Случвало се е при запознанство с някоя много близка душа, виждаме, че вибрираме на една честота и полето е наситено с потенциал и силна енергия, да не успея да я разпозная и насоча правилно в креативен и градивен процес. А напротив да се превърне прибързано в човешка любовна връзка, чрез която семенцето не може да израстне правилно. Сякаш да посееш семе в неподходяща почва.
... не са малко, може би "колкото е нужно" за човек с "подредена" съдба - постоянно съжителство и "борба" с адиктив майнд, постоянна склонност към мултитаскинг и "разнообразие", тотално раздаване на живота и невъзможност за отдаване на "едно" /освен ако е тоталното абстрактно "едно" на адвайда веданта/, повтарящ се модел на истинско щастие в самотата, повтаряща се склонност към откритост и търсене на жената /на мама /- и на по-дълбоко ниво огромно недоверие към нея, приемане на липсата като база за доизграждане на живота, прикриване в и зад работата, размити граници за собственост, както към "свое" , така и към "чуждо", полупросветлен негодник, лъчезарен престъпник
Винаги, когато съм в токсична връзка, от нищото се появява някое мило момиче, с което нямам бъдеще, но ме осъзнава, че съм нещастен и трябва да приключвам нещата. Подобно е и в други аспекти от живота ми, де. Когато рутината в работата започва да ме убива, винаги се появява нещо, за което съм си мечтал и аз съм подходящият човек за него :)
Това, че имам навици, които са не много градивни за мен, като пиенето на кафе или липсата на редовна духовна практика ми тежи, но все пак не го променям.
Повтарят се божествените проявления на любовта и уроците, които имам да уча :д
"Не съм от хората, които сънуват много, или поне помнят, но ми е правело впечатление, че когато в живота си по една или друга причина чувствам неспособност да изразя емоциите и чувствата си, в сънищата ми се виждам как плувам. Буквално усещам допира на водата, усещането да се носиш напред с лекота като вълна. И е толкова интересно, защото на сутринта се чувствам свежа и ободрена, сякаш вече съм се споделила."
Това е голямо осъзнаване и нещо, което се повтаряше в живота ми, сега някак си навреме спирам завъртането на кръга, излизам от "филма". Когато усетя, че залитам в големи планове, амбиции и започна неуморно да работя по осъществяването им, защото някой друг е еди колко си успешен и не искам да изоставам, а всъщност този план/амбиция дори не са моето нещо. И се смея на себе си в такива моменти, спирам и оставям истинското ми аз да ме настигне, защото в този стремеж по нещо си съм била просто извън себе си.
Преди правилното кликване, преди Вселената да каже ,,щрак" - няма посока, няма яснота. Колелото върти на празни обороти.
Kато усетя нещо, което не ми допада у другия бързо се отдръпвам и сякаш се затварям, спирам да комуникирам (напускам кораба ;) (изоставям), за да не бъда изоставена аз, може би?
Или за да предизвикам реакция...не зная..
Отново ти строшиха сърцето. А ето, че отново обичаш...
Все усещам, че искам да вляза в средата между двете крайности и все това ме дърпа, но не ми се получава. На теория е лесно, защото го имам в пефектен вариант, как ще стане. Всъщност този вариант никога не приляга, когато дойде моментът.
-Защо?
Питам се.
-А търпение? Нали среда търся?
Отговарям си.
И отново на пътя, дирейки търпението, блъскайки се в краищата.
Когато много силно искаш нещо или някой, но нещата просто не се случват и ти осъзнаваш, че трябва да отместиш фокуса си от самото желание, да си напомниш, че можеш да искаш нещо с егото си, но то да не е най-доброто за теб и затова да не идва към теб хаха
Още смятам, че между мен и баща ми има някаква кармична връзка, която искам да видя, осъзная и разреша, излекувам, ако я има. Ако я няма искам да знам, за да заживея живота си спокойно. Също така, осъзнавам, че съм много реактивна към неща, които майка ми прави и аз не одобрявам, много се ядосвам и вместо да говоря с нея, се отдръпвам и спирам комуникация, изчезвам за известно време...
"(...) наричам го принципът на вечното срещане и сбогуване. Срещане, защото Вселената винаги намира начин да преплете пътищата ни с онези души, с които имаме съкровена връзка отвъд познатата земна реалност, нещо дълкоко съкровено и необяснимо мистично, което винаги ни е свързвало, независимо колко силно сме го осъзнавали. А сбогуване, защото пропорционално на привличането, в сянката му винаги е спял страхът, който в един момент просто ни смразява и ни кара да бягаме. Страхът да понесеш толкова много любов, да се разтвориш безпаметно до безкрайност, страх да получиш всичко и все някога то да ти бъде отнето, страх едновременно да изгубиш себе си и да се откриеш истински. "
Златото е скрито в калта, в която нагазваш и с която си залят. Ядосваш се, протестираш, но в крайна сметка докато я чистиш от себе си и я миеш, откриваш малкото парченце злато, което ти е било подарено.
Случва се често да се натъжавам и обезсърчавам за бъдещето на идните поколения, виждайки мощните тъмни и неблагоприятни влияния, излъчвани от всички страни към тях... Тогава се появяват едно или няколко деца, които ме изумляват изключително много! Събуждат в мен Възхищение към Великото Творение, от които всички сме част и оставам без думи...само с поклон..
Не мога да бъда съвсем себе си, когато усетя отсреща, човек с по-силен и доминиращ характер. Трудно ми е да се изразя, отстоя и защитя собствената си позиция. Сякаш има някакъв блокаж там
Осъзнавам с времето, че това което е истинско, никога не изчезва. То просто преминава от една форма в друга. Много често губим онова, което обичаме, но в крайна сметка любовта винаги се връща към нас по един, по друг... по безброй начини